Изказването на министъра на здравеопазването: “Болниците няма да лекуват без пари хората, които не си плащат осигуровките, а имат финансова възможност. Пациентите, които не плащат за здраве, въпреки че не са социално слаби, ще поемат 100% разноските, ако им се наложи да ползват медицински услуги, а лечебните заведения няма да им оказват помощ само при животозастрашаващи състояния. След като идеята стане нормативен факт, болниците без притеснения ще отказват диагностика на болни, които не са осигурени. По този начин ще бъдат избегнати фалити на лечебни заведения“, (Цитат от в-к Стандарт) ме провокира за този текст.
Промяната щяла да залегне в Закона за здравното осигуряване и в Закона за лечебните заведения, които готви ресорното министерство ????
Дали подобно изказване е в резултат на непознаване на правната среда, в която работят болниците, в резултат на липса на професионализъм или това е поредното говорене, лишено от смисъл? Подобни въпроси не се нуждаят от коментар …. смятам отговорът е очевиден!
Какви промени готви “ресорното министерство” – нямам представа, но добре би било първо да се запознаят с вече действащите правила. И да направят една съществена разлика между понятията: прием в лечебно заведение и заплащане на оказаната медицинска услуга. Понятията не са еднозначни и показват различен аспект от дейността на лечебните заведения за болнична помощ.
Относно заплащането на медицинската помощ!
Крайно време е да кажем на българското общество, че здравеопазването в РБ не е безплатно! В определени случаи пациентите могат да си мислят, че е безплатно – но в този случай е платил някой друг (НЗОК, МЗ). Но за да получи това заплащане пациентът трябва да отговаря на определени условия. Ако тези условия липсват – платецът (НЗОК, МЗ) няма да плати и пациентът ще трябва сам да заплати своето лечение.
Така например ако пациентът не е здравно осигурен, а ползва медицинска помощ – НЗОК няма да плати за неговото лечение и той дължи на болницата стойността на получената медицинска услуга!
Законът за здравното осигуряване съдържа изрична разпоредба. Съгласно чл. 109, ал. 1 здравноосигурителните права на лицата, които са длъжни да внасят осигурителни вноски за своя сметка, се прекъсват, в случай че лицата не са внесли повече от три дължими месечни осигурителни вноски за период от 36 месеца до началото на месеца, предхождащ месеца на оказаната медицинска помощ. Лицата с прекъснати здравноосигурителни права заплащат оказаната им медицинска помощ. Нима има нужда от законодателна промяна?
И много болници, още преди проникновеното изказване на министъра да обиколи печатните и електронните медии, се възползваха от правото им дадено от закона. Примери за осъдителни решения срещу пациенти има много! Друг е въпросът дали тези суми могат да бъдат реално събрани – но това е общата картина на задлъжнялостта в българските пазарни условия.
Относно приема в лечебните заведения за болнична помощ!
Поставянето под общ знаменател на проблема за плащането на медицинската помощ и приема на пациенти показва липса на професионализъм!
Тук изобщо не трябва да се поставя въпроса за спешността! Съгаласно чл. 100, ал.2 от Закона за здравето всяко лечебно заведение е длъжно да извърши възможния обем медицински дейности при пациент в спешно състояние независимо от неговото гражданство, адрес или здравноосигурителен статут. Цитираната разпоредба урежда въпросът с приема на пациента!
Но кой е казал, че оказаната медицинска помощ на лице в спешно състояние трябва да е безплатна??? Или и това е поредната доза популизъм? Безплатна за пациента (защото се финансира от държавния бюджет) е оказаната медицинска и транспортна услуга единствено от звената на спешната помощ.
Оказаната медицинска услуга от лечебните заведения за болнична помощ, дори и в спешно състояние, не е и не трябва да бъде безплатна.
Ако пациент с инсулт, инфаркт или друго спешно състояние се яви в лечебното заведение – естествено, че първо ще бъде оказана медицинската помощ, а след това ще се уреждат финансовите въпроси. Ако пациентът е здравно осигурен – болницата ще получи заплащане от НЗОК. Ако пациентът не е здравно осигурен – пациентът ще трябва сам да плати на лечебното заведение, дори и за това, че му е спасен живота.
Ако обаче пациент пристигне в болница в състояние, неизискващо незабавна лекарска намеса – то тогава първо ще се уточнят финансовите условия. И едва след това ще се пристъпи към прием на пациента. Ако пациентът е здравно осигурен – проблемът със заплащането на оказаната медицинска помощ е решен. Ако пациентът няма здравни осигуровки (без значение от причината) – цените на медицините услуги са в ценоразписа на болницата. Ако пациентът може да си позволи заплащането им – ще бъде хоспитализиран. Ако няма финансови средства – няма да бъде хоспитализиран. Кой е казал, че грижата за здравето е безплатна услуга?
Всичко казано по-горе и сега се случва в българските болници! Друг е въпросът, че в много случаи болниците съзнават, че дори и пациентите да бъдат осъдени – реално пари няма да получат – и затова се отказват да предприемат каквито и да е действия срещу тях … и така (но не това е единствената причина) започват да трупат дългове.
