Да гледаш смъртта в очите не е лесно!

Докато преглеждах информационните сайтове, попаднах на един коментар от публикацията в mediapool.bg Нов опит да се изнесат стоянки на линейките в различни квартали на София.

Коментарът е подписан от г-н Захарин Владимиров, шофьор на линейка. Не зная дали е истинско или не това име. Не коментирам, както и не съм съгласна с всичко, написано в коментара.

Позволявам си да препечатам тези думи обаче, защото смятам, че са силно емоционални и истински! И защото (според мен) показват реалността, в която живеем, а тя е трудна и безперспективна.

Безспорно службите, които осигуряват защита на населението, сред които е Спешната медицинска помощ, трябва да бъдат изключителна грижа и отговорност на държавата. И както си мисля често в последно време – хаосът, в който живеем, не е следствие толкова от икономическата криза, колкото от липсата на държавност. Отсъствието на държавата се усеща навсякъде – в желанието на се спазват правилата, в липсата на работещи контролни механизми (не само такива като средство за принуда), в ниското качество на образованието, в системата на здравеопазването, движеща се на автопилот …

А “Да гледаш смъртта в очите не е лесно!” – наистина не е лесно ……

(Публикувам коментара без всякаква редакторска намеса)

Чудя се господата от министерството, депутати, дали са се качвали на линейка поне веднъж, знаят ли какво е спешно повикване, имат ли представа какво представлява нашата работа? Биха ли обяснили, не за София, а от един филиал някъде в България, как едно дете например, тежко пострадало при катастрофа, къде да се закара?

Болницата, която се намира в града, е затворена, заради малоумните изисквания, направления, пътеки и др. глупости, объркана система и грешна практика. Другата болница, която е на 30 км, не може да приеме детето, и тя е на път да се закрие. Значи, то трябва да се закара до най-близката областна болница, която е на 80-90км.

Да оставим разговорите по телефоните с центрове, шефове на екипи и др. такива. Родителите гледат как се говори по телефони, вместо по най-бързия начин да се тръгне и детето да се закара където трябва! Екипът е само шофьор и медицинско лице. Знаете ли какво напрежение е за отговорността на тези хора – шофьорът, ако удари в някоя яма по пътищата и спука гума, докато я смени са 15-20 минути. Ако детето през това време умре?

Съдът няма да осъди държавата, че не е асфалтирала пътищата и не е очертана осова линия, което е жизнено важно като караш в мъгли. Няма да глоби или осъди някой индивид, който на второкласен път кара срещу мен на дълги светлини или се е лепнал зад мен и кара със 140 в населено място, за да видя, че колата му е много бърза, вместо да намали, спре и угаси фаровете, като остане на габарит, за да не ми пречи да виждам пътя. Защото те са длъжни да се съобразяват с мен, т. е. с линейката. По-скоро съдът ще осъди шофьора на линейката, защото не е внимавал. Дори не мога да карам на дълги, за да виждам пътя по добре.

И питам аз, през цялото това време, филиалът, който обслужва този голям район, и остава без екип и линейка, какво става, ако има още 2 повиквания спешни, или дори само едно? То няма как да бъде обслужено! Вие, господа, знаете ли какво е да те гледат родителите, да плачат, да пищят, да си скубят косите и да те молят с думите: “Хора, спасете ми детето!”. Знаете ли какво е да гледаш разглобени хора, разбити глави и кръв, знаете ли как се слагат ръкавици и се изражда бебе в линейка, а родилката няма нито една консултация, а ние сме двама – доктор (фелдшер) и аз, един прост шофьор. Едва ли знаете!

Знаете ли как се сваля пациент с инфаркт, инсулт, от 6-ия -7-ия етаж по стълби без асансьор? Знаете ли как се носи пациент който е 100-120 килограма с носилката, в някое село, по 30-40 метра в калта, снега, леда, дъжда? А ние, мокри до кости, и въпреки всичко сме на работа, продължаваме да влизаме в цигански колиби, в най-големите вируси, мръсотия и да търпим да ни псуват, да ни бият и да чупят линейките. И продължаваме да треперим при тръгване на адрес и да не знаем като пристигнем какво ни чака.

В цял свят това е най-ангажираната служба и държавите дават много пари за нея. Те са на отделно финансиране, защото са спешни служби, и държавата е длъжна да дава дори и последните си стотинки за това! А тук линейките по филиалите дори нямат навигация! Навсякъде по света линейките карат пациентите в болници, там си ги поемат други лекари и екипът на линейката си заминава, в очакване на другото повикване!

Всичко, което преди години е построено – от болници във всеки град, в селата, здравни служби, поликлиники, нямаше лични лекари, всеки свободно и безплатно си ходеше на доктор – сега всичко се разруши. Не са по-важни разните десетки полицейски служби с големите заплати, или съдебна система с многото привилегии, които виждаме как работят, дори Европа го каза, или това как да дадете поредните милиони за НСО и смяна на депутатските БМВ-та и мерцедеси и т. н., а за спешна помощ няма пари за заплати, и за здравеопазване. Докато не осъзнаете това, хората ще продължават да се разкарват по болници и ей така ще умират по пътищата и в линейките!

Спешната помощ трябва да е на държавна издръжка и трябва да има един от най големите бюджети, без да бъде прикрепяна към болници или други структури. Само служителите в спешна помощ знаят най-добре как и какво трябва, за да работи спешната – вие трябва просто да го направите и да оставите тези хора да си вършат спокойно геройската професия!

По отношение за парамедиците – аз съм против това безумие парамедик. Това е не само мое мнение! Кога ще престанем да вкарваме чужди системи и модели в България, когато абсолютно не можем да се сравняваме с другите държави, ама по нищо? Ако наистина е неизбежно въвеждането на парамедици, това трябва да стане бавно поне за 5-6 години, за да може тези парамедици да практикуват по места, така ще практикуват заедно с лекаря, за да се научат.

Но съм сигурен, че като видят за какво става въпрос, като разберат отговорността и когато някой умира, а той се чуди какво да направи, без да е сигурен за моментното състояние и близките го попитат за какво си тук, когато го псуват и му скачат на бой пияни цигани, тези парамедици дори да взимат 600-700 лв., ще си хванат торбичката и дим да ги няма. Защо не се казва, че курсът за сегашните работещи служители шофьори и санитарки трябва да е безплатен, как ще се учи, когато всички сме затънали в заеми? Аз ще получавам ли две заплати като шофьор и като парамедик?

Искам дебело да подчертая, че един шофьор в длъжностната му характеристика има един куп задължения – 2 страници. В момента аз съм шофьор, обаче съм и санитар, МОЛ и нося отговорност зад волана за доктора, за пациента, евентуално и придружител, за цялата линейка, и апаратурата в нея. Аз съм и счетоводител, защото се пишат, смятат километри, часове, горива, отчети, актове за наличност. Помагам на доктора на адрес, защото сме само двамата, помагам при израждане, травми, инфаркти, инсулти, пияни, дрогирани. Аз нося чантата, аз подготвям игли, абокати, спринцовки, катетри и т. н., винаги, с каквото мога, помагам на доктора при всичко – а се водя само шофьор на линейка?

Чудя се колко още нападки ще има срещу нас, колко още хора трябва да загинат, заради липса на екипи, какво трябва още да направим, за да ни чуят там горе? Може би да спрем работа, както предлагат някои колеги – единствения начин да получим това което заслужаваме?

Разбира се, че можем, но възниква въпросът: какво ще стане с пациентите, ще поемат ли господата управляващи вината за всеки пациент, изпитал болка и страдание или ако това доведе до неговия фатален край?
Няма, разбира се, и това е единствената причина която ни спира, хуманността в нашата работа е огромна и чиста.

И така, вечер лягам и започвам да си мисля. Ще се осъзнаят ли тези там горе, ще ми вдигнат ли със 100% заплатата, ще ми вдигнат ли купоните на 10 лв. на дежурство, ще приемат ли закон за спешната помощ? Ще инкриминират ли обидите и посегателствата срещу нас, ще получим ли всички привилегии, които получават останалите спешни служби, ще мога ли да заживея като нормален човек чакащ това вече 22 години? Ще мога ли да си издържам семейството, да ида на зъболекар, да си купя дърва, да си платя заемите?

Ще престанат ли да се подиграват със санитарката на филиала, която е в мръсотията, която помага при пострадали, а дори не получава купони. Ще престанат ли да се подиграват с опитните медицински сестри, които остават сами, когато ние сме на повикване с доктора, и тръпнещи от страх какво ли може да дойде и дали ще реагират правилно? Ще се подиграват ли с лекарите, учили по 5-8-10 години несвършаемата наука „медицина”? Ще се променили Закона за движение по пътищата, за да лишават тези, които не дават път на линейка, и да можем да караме на дълги, за да не блъснем и ние някой, и да виждаме пътя по добре. Ще се премине ли нещо изобщо със спешността в България?

И така унесен заспивам, и може би ще сънувам кошмарните картини, виждани на моите дежурства, но аз съм свикнал. Сутрин звънва алармата на телефона, ставам бавно, тук-там боли от носенето с носилката, леко главоболие и осъзнавам, че нищо не се е променило. Измивам се, пия едно кафе и заминавам за поредното си дежурство, закуска няма, за обяд не мисля, ако съберем с колегите стотинките може и да си купим нещо. В повечето случаи няма време – набързо едно кафе от автомата и заминаваме…

Ех, живот ли е това? Колко истини трябва още да кажем, какво да направим, за да ни чуят? Колко още специалисти трябва да напускат спешната и дори България, заради ниските заплати? А тук да мислим за някакви парамедици? Как да разберат горе, че населението иска да го лекуват и спасяват лекари? Как да накараме вас, хора, като общество, да ни разберете и да потърсите отговорност от управляващите за отношението и състоянието на най-ангажираната спешна служба. Ти, българино, точно ти, който четеш тази статия в момента, разбираш ли ни, ще ни подкрепиш ли? Осъзнаваш ли, че утре може и твоя живот да зависи от нас?

Изказвам съболезнования на всички които са загубили близък човек и не одобрявам алчните и безразсъдни лекари с грубо държание, немарливи, безотговорни! Искам от името на моите колеги да се извиним на всички, на които не сме могли да помогнем, но вината не е наша и нека всички хора, на които сме помогнали, да ни подкрепят и всеки един българин да промени своето робско мислене и да осъзнае колко сме важни, и, че тези наши искания са не само за нас, а и за тях. Затова се борим и сме всеки ден и нощ на работните си места, защото си харесваме работата – а да харесваш такава професия е призвание. Да гледаш смъртта в очите не е лесно!

Поздравявам всички колеги от “Спешна помощ” в България и пожелавам на всички българи да са по здрави!