Върховният административен съд отмени разпоредби от Наредба № 34 от 29.12.2006 за придобиване на специалност в системата на здравеопазването. Решението по адм. дело N 12716 от 2012 е обнародвано в ДВ 59/2014.
Сдружението „Български лекари за европейски стандарт на специализация“ е оспорило отделни разпоредби от наредбата.
чл. 3 (досегашен текст)
Министърът на здравеопазването планира и координира дейността по провеждане на обучението за придобиване на специалност от медицинските и от немедицинските специалисти, работещи в системата на здравеопазването, и ежегодно определя броя на местата за специализанти
чл.18г, ал. 5 (досегашен текст)
В заповедта по ал. 4 (на МИнистъра на здравеопазването) се посочват местата срещу заплащане, за които висшите училища, Военномедицинската академия, лечебните или здравните заведения или регионалните здравни инспекции се задължават да заплащат на специализанта възнаграждението по чл. 24, ал. 3, т. 3, както и местата срещу заплащане по чл. 24, ал. 5, т. 3.
По отношение на посочените по-горе разпоредби жалпоподателят твърди, че: „установеното правомощие на министъра на здравеопазването (МЗ) да определя общия брой на годишния прием на специализанти е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 178, ал. 3 от Закона за здравето (ЗЗ), уреждаща правомощието му ежегодно да определя единствено броя на местата за следдипломно обучение по специалности, субсидирани от държавата в съответствие с целите и приоритетите на националната здравна стратегия.“
По отношение оспорването на чл. 3 в частта му „и ежегодно определя броя на местата за специализанти“ и чл. 18г, ал. 5 ВАС намира, че същите са нищожни.
Съдът не примема доводите на МЗ, че посредством осъществявания административен контрол от страна на МЗ върху обучаващите институции чрез едностранната му санкция по отношение обема, местата, вида на местата за специализации едновременно се гарантират потребностите на населението от медицински специалисти и се преодоляват моментните интереси на обучаващите институции и лицата, търсещи следдипломно обучение по т.нар. „атрактивни“ специалности. Доколкото следдипломното обучение е право, а не задължение за лицата по чл. 178, ал. 1 ЗЗ, и доколкото обучаващите институции имат правото, а не задължението да избират специалностите, по които ще развиват образователен процес, е нелогично да се приеме, че чрез административното налагане на дадена „неатрактивна“ специалност въпреки „пазарния интерес“ към нея може да се преодолее отказът на търсещите следдипломно обучение да я придобият и отказът на обучаващите институции да я предлагат като образователна програма.
Чл.11а урежда задължението на специализантите, приети на места, финансирани от държавата, след придобиването на специалност да постъпят на работа в лечебно или здравно заведение, определено от министъра на здравеопазването, за срок, равен на продължителността на обучението им.
По отношение нормата на чл. 11а от наредбата жалбоподателите твърдят, че „с нея се въвежда форма на принудителен труд, тъй като се отнема правото на специализиралия свободно да избира мястото на работа, и професия и се ограничава правото му на свободно придвижване и избор на местожителство. Посочва се, че оспорваната норма е в противоречие с чл. 35 и чл. 48, ал. 3 и ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ), както и на чл. 23 от Всеобщата декларация за правата на човека.“
ВАС намира това търдение за неоснователно.
В мотивите на съдебното решение е ВАС пише: „Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя относно въвеждането с разпоредбата на чл. 11а от наредбата на форма на принудителен труд, т.е. работа или служба, изисквана от лицето под заплахата на каквото и да е наказание и за която това лице не се е съгласило доброволно да я извършва (съгласно определението по чл. 2 от Конвенцията относно принудителния или задължителния труд).
На първо място – ликвидността на въведеното задължение е предопределена от доброволното съгласие на специализанта да придобие съответната специалност за сметка на публичния ресурс, разходван за финансирането на неговото обучение, както и от придобиването на специалността. На второ място – изпълнението на задължението за постъпване на работа в лечебно или здравно заведение, определено от министъра на здравеопазването, за определен срок е преодолимо с едностранен отказ от страна на задължения субект. На трето място – задължението за престиране на труд за предварително ясен срок от време и на място, определено по реда на чл. 11а от наредбата, е пряката насрещна полза за държавата от вложените в обучението на специализанта средства и същото няма цел, забранен резултат съгласно чл. 1 от Конвенция № 105 относно премахването на принудителния труд, както и същото не може да се приеме като форма на зависимост поради дълг така, както е уреден в чл. 1, буква „а“ от Допълнителната конвенция за премахване на робството, търговията с роби и институтите и обичаите, сходни с робството.
чл. 20 (досегашен текст)
Урежда приемът на специализанти с конкурс по документи
чл. 20а (досегашен текст)
Прием на специализанти с конкурс по документи и по ред, определен от висшите училища, се извършва на лекари, които работят в центрове за спешна медицинска помощ, на всички видове места по всички специалности за лица с образователно-квалификационна степен „магистър“ по „медицина“.
Незаконосъобразността на чл. 20 и чл. 20а от наредбата жалбоподателите обосновават със създаването на привилегирован достъп до образование на определена категория лица, който се явява дискриминационен и в противоречие с чл. 6 КРБ.
ВАС отменя чл.20 и чл. 20а от наредбата със следните мотиви:
Доколкото с оспорваната разпоредба се въвежда облекчен ред за достъп до обучение за придобиване на специалност в здравеопазването чрез конкурс по документи спрямо общия ред, уреден в чл. 21, ал. 1 от наредбата, а именно писмен конкурсен изпит, както и като се отчете, че достъп до този облекчен ред имат единствено лицата, попадащи в една от посочените по-горе групи, може да се приеме с категоричност, че оспорваната разпоредба въвежда форма на пряка дискриминация по отношение на лицата, които не са в същото лично положение, каквото имат посочените по чл. 20 от наредбата.
Съгласно чл. 20а, ал. 1 от наредбата прием на специализанти с конкурс по документи и по ред, определен от висшите училища, се извършва на лекари, които работят в центрове за спешна медицинска помощ, на всички видове места по всички специалности за лица с образователно-квалификационна степен „магистър“ по „медицина“. Разглежданата разпоредба поставя лекарите, работещи в центрове за спешна медицинска помощ, в привилегировано положение спрямо всеки друг кандидат за следдипломно обучение (дори и тези по чл. 20), без обаче тази привилегия да е надлежно обоснована. Липсата на мотиви за приемането на тази пряко дискриминационна норма е достатъчно основание за отмяната й като незаконосъобразна.
